Притежателните местоимения в българския език. Кратка граматична справка с пълните и кратките форми

Един странен жълт плод, наречен ръката на Буда, дава повода: докато разказваме за него, все трябва да кажем чия е родината му и коя част от него описваме. Точно от тези изрази тръгва разработката и стига до определението какво показва притежателното местоимение и с кои въпроси се разпознава. Следват формите, разделени в две групи. Пълните са подредени по лице и по число, за всяко с четирите варианта, които се съгласуват с поясняваната дума. Кратките са изброени отделно, заедно с обяснението защо не се променят и не се членуват, и с примери как пълна форма може да бъде заменена с кратка, без смисълът да се промени. Самостоятелен акцент е поставен върху правилото за отделното писане на кратките форми и върху един случай, в който една и съща кратка дума може да бъде и притежателно, и лично местоимение. За него е показан бърз начин за проверка чрез заместване, придружен с двойка изречения, които изглеждат почти еднакво, а значат различно. Последната част е правописна и правоговорна. В нея се обяснява кога окончанието е едно и кога друго при формите за мъжки род и за множествено число, кое е специалното правило при формите за трето лице женски род и кои членувани форми са книжовните, за разлика от съкратените, които се чуват в разговор. Разработката завършва с кратко обобщение на най-важните правила и е удобна и за самостоятелна подготовка, и за бърза справка при упражнения.

„Иван облече неговото палто“ или „своето палто“: точно такива колебания стоят в основата на тази разработка върху местоименията и прилагането на граматичната норма. Уводните бележки обясняват защо местоименията са сред най-натоварените думи в речта: чрез тях избягваме повторенията, свързваме изреченията и правим изказа по-стегнат. След определението за местоимение са изведени функциите му в общуването и синтактичните роли, които може да заема в изречението. Ядрото на материала е систематичен обзор на десетте вида местоимения в българския език. Всеки вид е представен с кратко пояснение какво посочва, с изброяване на формите му и с примерни изречения, така че разликите между близките групи да станат видими. Отделено е място и на двойките, които учениците смесват най-често, например притежателните и възвратно притежателното местоимение. Самостоятелен раздел събира типичните нарушения на граматичната норма при местоименията: разместването на формите за подлог и за допълнение, дублирането на дателните форми, неправилното членуване на притежателните местоимения, разговорните и диалектните варианти, както и нарушеното съгласуване по род и число. Всяка грешка е дадена с погрешния и с правилния вариант и с кратко обяснение защо нормата изисква втория. Практическата част включва три задачи за затвърждаване: определяне вида на дадени местоимения и съставяне на изречения с тях, поправяне на грешки в готови изречения и допълване на изречения с подходящо местоимение. Заключението обобщава защо коректната употреба на местоименията е част от езиковата култура. Разработката е подходяща за преговор по български език в 11 клас, за самостоятелно упражнение и за подготовка по темата за граматичната норма.

Кратък и подреден справочник по правопис на местоименията, събрал на едно място правилата, в които се греши най-често в писмените работи. Първата част е за личните местоимения: кога се пише Й, как се пишат кратките винителни и дателни форми спрямо глагола и защо кратката дателна форма за женски род носи ударение. Отделно са изяснени формите за учтивост, включително правилото за съгласуването на прилагателното име и на миналото деятелно причастие при тях, с примерни изречения към всеки случай. Следват притежателните местоимения: писането им отделно от съществителното, редуването на Й и И в единствено и множествено число, формите на неин и техен и променливото Я в тях, както и въпросът кога се употребява пълен и кога кратък член. Разгледано е и възвратното притежателно местоимение, а после въпросителните, относителните, отрицателните и неопределителните местоимения: правописът им в единствено и множествено число, запетаята пред относителните местоимения и разликата между формите, която в устната реч често се пропуска. Обособен е и списък на местоименните форми, които се изговарят и пишат с Я, както и правилото кога се употребява свой и кога негов, за да не се промени смисълът на изречението. Всяко правило е придружено с пример. Справочникът е подходящ за преговор преди диктовка, за самопроверка при редактиране на собствен текст и за бърза справка по време на домашна работа.

Кой, чий, колко: три кратки думи, зад които стои цяла граматична система, представена тук стъпка по стъпка. Началото поставя въпросителните местоимения в естествената им среда: даден е откъс от „Принцът и просякът“ на Марк Твен, а подчертаните в него думи са анализирани, за да се види как местоимението пита за неизвестно лице, признак или количество. Следва частта за същността и функцията им: какво заместват, защо улесняват общуването и как помагат да се получи търсената информация. Отделен акцент е поставен върху употребата им в различни по цел на изказване изречения. Показано е как едно и също местоимение работи във въпросително изречение, как звучи във възклицателно, с примери от Йовков и Вазов, и кога поема свързваща роля в сложното изречение, без запетая пред него. Същинската част подрежда граматичните признаци в таблица по род и число: формите за лица и предмети, за признаци, за притежание и за количество, както и въпросителните местоименни наречия, които често се бъркат с местоименията. Практически най-полезна е частта за правописа и правоговора: кога се пише окончание -й и кога -и, какво става с формите за признаци, кои разговорни варианти нямат място в официалната реч и къде оцелява старинната форма „що“. Финалната част обобщава ролята на въпросителните местоимения за точното и ясно изразяване. Текстът е подходящ за упражнение и преговор по български език в 6. клас, за подготовка върху местоименията и за бърза справка при правописни колебания.

Учебна справка за обобщителните местоимения в българския език, събрала на едно място онова, което се пита в час и на изпитване: как са образувани, какви видове има и коя форма е книжовната. Изложението започва с произхода на тези местоимения, с морфемите, чрез които са получени от въпросителните, и с обяснението защо групата им е по-пъстра в сравнение с останалите местоимения. Следва подредба по значение. Отделно са представени обобщителните местоимения за лица и предмети с формите им по род и число, местоимението за признаци, както и това за количество, което се употребява в членувана форма. Всяка форма е придружена от кратки словосъчетания, които показват употребата ѝ в речта. Обяснена е и промяната в основата, заради която едни форми са якави, а други екави. Посочени са по-старите форми, които се срещат в текстове от миналото, както и остарелите и книжните варианти, илюстрирани с название на празник и със стих от възрожденската поезия. Отбелязана е особеността на българския език, при която прилагателното цял функционира като синоним на обобщителното местоимение, а накрая е формулирано книжовното правило за разликата между формата за подлог и формите за допълнение. Справката е подходяща за подготовка по морфология, за домашна работа върху местоименията и за бърз преговор преди упражнение в час.

Кратък и подреден учебен текст за една от най-често употребяваните групи местоимения в българската реч. В началото е обяснено на какъв признак се противопоставят двата реда форми и от кои старобългарски корени са образувани те. Оттам изложението минава към формите за близост и за отдалеченост, към местоименията за качествен признак, които се държат като прилагателни имена, и към единственото местоимение за количество. Отделно място е отделено на употребата: анафоричната връзка с вече назовани лица и предмети, заместващата функция при подчинено изречение, ролята на местоименията при предаване на чужда реч и така наречената интензифицираща употреба. Всяка от тях е онагледена с изречение пример. Финалната част се спира на изговорните варианти, които се чуват в речевата практика, и на двете правоговорни правила, които разграничават равностойните книжовни форми от разговорните, недопустими в книжовната реч. Подходящ е за преговор преди класно или изпитване, за упражнение върху морфологията на местоимението и за проверка коя форма е уместна в официален текст.