Търсене на материали

Страшна смърт ли беше то за всички ни,  кой в мъглите мечът им пречупи?  Аз видях вратите с креп окичени  и в нивята - в кърви двата трупа. 

Глутница вълци яростно се спуща,  посевите в мъглите сиви спят  и ние със железните обуща  от ранина вървиме пак на път. 

Много мъка ли стене в душите ни,  много кръв ли е в наште души,  но езиците пак ненаситени  над ушите ми шепнат: руши!

Конници, конници, конници, кървави конници,  моя родино и пламнало родно небе,  де е народа и де е земята бунтовница,  де сме, о мое печално и равно поле! 

Работиме много,     работим от сутрин до здрач.     Но хлеба е малко.     Но хлеба не стига, деца.         И ваште лица         са сгърчени вече от плач.             И ваште очи             са су...

Отвънка беше шум     и светеха реклами.     В афиша     пишеше:     „Една човешка драма.“     Отвънка беше шум     и конника на Крум     се потеше     от стискане     в дланта ми.

Какво бе ти за мене? —                     Нищо. —     Една загубена страна     на рицари и на плата.     Какво бе ти за мен? —     Огнище

Имам си родина и над нея денем грее синьото небе. Вечер светят звездни полюлеи и гаси ги сутрин светъл ден.

Тази земя,             по която тъпча сега,     тази земя,             която пролетен вятър пробужда,     тази земя — не е моя земя,

Завод. Над него облаци от дим. Народът прост, животът — тежък, скучен. — Живот без маска и без грим — озъбено, свирепо куче.

На Елтепе дими мъгла. Далече някъде във ниското са моите села, окъпани във слънце, като в приказка.

Тоя възел, да ти кажа, много отдалече се завърза. Бях тогава на четиринайсет ненавършени години, без майка и баща. Баща ми го убоде мижу Селиховата крава, а майка ми загина от испанската болест.