Разказ по преживяно на тема „Любовта“. Двете преплетени дървета край реката и разказът на дядо Тошо, който среща селската история с „Неразделни“ от Пенчо Славейков

Разказ по въображение, който запълва едно празно място в творбата. Авторът е предал случката до разделянето и после я подхваща отново вечерта – а какво се случва междувременно с младежа, остава неизвестно. Именно този промеждутък е разгърнат тук. Именно този избор отличава работата. Тя не преразказва познатото, а дописва липсващото, без да противоречи на нищо от оригинала. Материалът е разказ по въображение, воден от името на бунтовника от „Една българка“ на Иван Вазов. Началото започва точно там, където творбата спира – с отдалечаващата се фигура между дърветата. Веднага са предадени телесните усещания: болката в краката, миризмата на чуждата дреха, топлината ѝ. Първата част е за търсенето на скривалище. Проследено е как светлината се усилва и как всеки звук в гората стряска – изброени са три различни шума, всеки от които може да означава опасност. Средището е вътрешното връщане назад. Младежът си припомня какво е получил и изброява трите неща поред, като при всяко посочва в какво положение се е намирал. Именно оттам идва и най-тежкият миг. Приведени са думите на жената при загубата, а веднага след тях – собственият му въпрос, изречен на глас в тъмнината. Особено силно е онова, което следва. Той сам отговаря на обвинението си, като припомня, че тя не го е укорила с нито една дума. Оттам е обяснено и защо плаче – не от страх и не от болка, а от откритието, че такива хора съществуват. Следва денят, предаден пестеливо: минаващи гласове, тропот, лай, няколко лъжливи тревоги. Тук е и връщането към другарите и към надеждите, с които са тръгнали. Финалната част е за чакането привечер. Изброени са три страха във въпросителна форма – и точно те правят срещата накрая толкова облекчителна. Развръзката е предадена сдържано: жената идва сама, без детето, с подпухнали очи, но с твърда крачка. Думите ѝ са само две изречения – кратки, делови, без нито дума за собствената ѝ мъка. Последните изречения са обещание, дадено от самия разказвач – и то завършва с думите от заглавието на творбата. Времето е минало и е спазено последователно през целия текст. Речта е предадена и в пряка, и в непряка форма, а вътрешните мисли са ясно отделени от действието. Преподавателят получава образец за разказ по въображение, стъпил върху изучавана творба – най-трудният вид, защото изисква и вярност към оригинала, и собствено въображение. Ученикът разполага с готов текст, който показва как се дописва липсващ откъс – годен за подготовка за писмена работа и за преговор преди изпитване.

Разказ по въображение, воден в трето лице – похват, който при този вид работа се среща рядко. Така читателят вижда младежа отстрани и едновременно с това чува мислите му. Именно този избор отличава текста. Той позволява да бъдат предадени и действията, и вътрешните му преживявания, без да се напуска гледната точка на един герой. Материалът е разказ по въображение, стъпил върху втора част от „Една българка“ на Иван Вазов. Началото започва точно там, където творбата прекъсва – с отдалечаващата се фигура по пътеката. Веднага са предадени телесните усещания и първата храна след дълго гладуване. Оттам следва тишината на гората и връщането към другарите. Спомените са предадени пестеливо – какви са били и какво е станало с тях, – а накрая е добавена и мисълта за дома, останал далеч на север. Средището на първата половина е чакането. Проследено е как светлината си отива, как захладнява и как младежът се свива до дървото. Особено точна е подробността с оръжието. Обяснено е защо той не го изоставя, макар да е станало безполезно – то е последното, което му напомня кой е. Втората половина е за нощната среща. Тя е предадена постепенно – първо стъпки, после дишане, после пукот на клонка и накрая глас, който го назовава с една-единствена дума. Именно предаването на помощта е сдържано. Изброено е какво съдържа вързопът, без разточителни описания, а вниманието е насочено към ръцете, които го разгръщат. Особено силен е краткият разговор за детето. Жената отговаря с две изречения и веднага обръща разговора към онова, което предстои – похват, който казва повече от всяко описание на скръб. Финалната част е преобличането и сбогуването. Младежът коленичи и целува ръката ѝ, както е целувал ръката на своята майка. Именно последната ѝ реплика е най-силна. Тя отклонява благодарността от себе си и я насочва другаде – с две кратки изречения, които събират цялото послание на творбата. Завършекът е тръгването нагоре, а последните думи назовават три неща поред, всяко по-голямо от предходното – планината, животът и накрая свободата. Времето е минало и е спазено последователно през целия текст. Речта е предадена в пряка форма, а описанията се редуват с разговор, така че действието не спира. Преподавателят получава образец за разказ по въображение в трето лице – по-трудният случай, защото изисква преминаване между действие и вътрешен свят. Ученикът разполага с готов текст, показващ как се дописва липсващ откъс – годен за подготовка за писмена работа и за преговор преди изпитване.

Разказът започва в обикновена пролетна сутрин в края на април, когато слънцето току-що е изгряло, а разказвачът тръгва към училище. Учителят съобщава новина, а в стаята влиза ново момиче, което се оглежда неуверено. Свободното място се оказва точно до разказвача и оттам започва всичко. Следващите дни превръщат двамата в истински приятели, които откриват общи интереси. Една събота идва поканата за парка и за онова особено място под голямата стара дървесна корона. Седмиците минават, а близостта расте, докато приятелството не се превърне в нещо друго. Разказът следва това превръщане стъпка по стъпка, без бързане и без прекалени думи. Композицията е ясна, а пряката реч се появява точно там, където е нужна. Разработката е подходяща за образец при писане на разказ по преживяно и за подготовка за класна работа. Превръщането на приятелството в нещо повече е предадено постепенно и без прибързани обяснения, което прави разказа достоверен. Описанията са пестеливи, а вътрешните преживявания са показани чрез постъпки. Композицията е ясна и завършена, а финалът е сдържан. Текстът остава верен на света на изходната творба и не добавя нищо, което тя не допуска.

Разказът по въображение е измамно лесна задача. Изглежда, че всичко е позволено, а всъщност всяка дума трябва да пасне на герои, които читателят вече познава. Тази работа показва как се пише такъв текст – с въображение, но и с уважение към първообраза. Темата е зададена конкретно и е свързана с познати образи от българската класика. Оттук произтича и първото изискване, което текстът изпълнява: героите се държат така, както бихме очаквали от тях – характерите им са продължени, а не измислени наново. Нищо в поведението и в думите им не противоречи на онова, което знаем за тях. Строежът е класически и лесно разпознаваем. Работата започва с описание на обстановката, което задава настроението; следва завръзка, свързана с решението на героинята; развитието проследява пътя през няколко напрегнати момента; има ясен връх на напрежението и развръзка, която затваря историята. Тази композиция е видима и може да се използва като образец за собствено писане. Пейзажът не е украса, а работещо средство. Тъмнината, тишината, звуците в гората и лаят от селото поддържат напрежението и отразяват вътрешното състояние на героите. Няколко пъти описанието на природата подготвя събитие – похват, който си струва да се покаже на учениците. Диалогът е жив и е оформен правилно – с тире пред всяка реплика и с думите на автора на място. Репликите са кратки, съответстват на характерите и придвижват действието, вместо да го спират. Речта на героите е стилизирана – с обръщения и обрати, характерни за времето и за средата. Психологическата страна също е разработена. Проследени са колебанията, страховете и решимостта на героинята, както и състоянието на другия герой, като чувствата са показани чрез действия и жестове, а не само назовани. Тази техника се цени високо при оценяването. Езикът е ясен и подходящ, изреченията са предимно кратки, което поддържа ритъма на напрежението. Няма преразказ на изходната творба и няма преписани изрази – историята е нова, макар и стъпила върху позната основа. Обемът е премерен – достатъчен, за да се разгърне историята, но без разтягане и без излишни епизоди, които биха отклонили от основната линия. Финалът обобщава преживяното с една мисъл, изведена от самото действие, а не залепена отвън – работата не поучава, а оставя извода да се роди у читателя. Работата може да се използва и като подтик за собствено съчиняване – по същия модел ученикът може да продължи друга творба или да опише друга вечер от живота на същите герои. На учителя материалът дава готов пример за час върху разказа по въображение: върху него се показват композицията, ролята на пейзажа, оформянето на пряката реч и начинът, по който се пише продължение, съобразено с познати герои. Подходящ е и като образец при оценяване. На ученика работата служи като модел за собствено писане и като опора при подготовка за класна работа – по нея се вижда как изглежда завършен разказ по въображение, с ясна композиция, с диалог и с психологическа достоверност.

Пълният текст на един от най-тихите и най-тежки разкази на Йордан Йовков, поднесен в неговия цялостен вид. Разказът започва със спомена на стария Вълкадин за една августовска вечер на хармана, когато житото свети като злато, синовете му са още на война, а той обещава да раздели имота си и да даде нещо отделно на най-младата си снаха. Тази вечер остава светлата точка, към която паметта му се връща. Оттам нататък текстът проследява как една след друга злочестините влизат в дома му: връщането на войските, новата граница, прокарана току пред къщите, разделянето на синовете и съдбата, която застига всеки от тях поотделно. Селото остава от едната страна, половината мера и част от рода, от другата. Централно място заема мълчанието на Вълкадин, който престава да говори с хората и всеки ден седи под бряста над селото, загледан отвъд границата. В текста са вплетени и въпросите, които той задава наум: за правдата, за съда над невинния, за глада и за чуждото, седнало в собствената къща. Отделна сюжетна нишка е идването на снахата Милена, която търси прошка и добра дума, и начинът, по който старецът отговаря на молбата ѝ. Текстът е подходящ за четене преди урок или анализ, за подготовка на преразказ и на съчинение върху разказа, за търсене на цитати и за проследяване на речевата характеристика на героите и на диалектните форми в езика на Йовков.

Лятна вечер край една воденица в полето, стар баща, който вика дъщеря си от тъмното, и мъжки глас, който се обажда откъм плета: тук е поместен целият текст на разказа, без съкращения и без чужд коментар между редовете. В началото е воденичарят дядо Угрин, който куца с патерица покрай жабунясалия улей и разбира, че на стари години ще осакатее. Около него Елин Пелин разгръща една от най-плътните си вечерни картини: залязващото слънце зад сините планини, замиращата жетварска песен, жабите във вира, клопатарчето по пътечката край реката и глухият шум на воденицата, който върви под целия разказ като втори глас. Същинската част е разговор. Милена полива градинката зад воденицата, а от тъмнината се обажда Свилен, когото е обичала преди години. Диалогът им започва със закачка и упрек, минава през сълзи и стига до неща, които и двамата дълго са премълчавали: защо са се разделили, какъв е станал той, как живее тя в чуждата къща и кой всъщност е виновен за всичко това. В една-единствена негова дума е събрана цялата социална тежест на разказа. Отделен акцент носят повикванията, с които старецът търси дъщеря си от воденицата, и кроткото магаре Марко, превърнато в единствен свидетел на срещата. Текстът е удобен за четене в час, за преразказ, за характеристика на героите и за точно цитиране в анализ или съчинение. Тълкуване не е добавено, за да остане мястото за собствения прочит.