Търсене на материали

Там, дето се види Балканът високи край дола тракийски, на южна страна, да пуща стремливо плещи си широки, величествен, страшен и прав кат стена:

И аз на своя ред ще си замина, трева и мен ще расне над прахът. Един ще жали, друг ще ме проклина, но мойте песни все ще се четат.

Бях - малък аз, но още помня: във стаята ни бедна, скромна висеше образ завехтел до божата света икона.

На теб, Българио свещенна, покланям песни си сега. На твойте рани, кръв безценна, на твойта жалост и тъга,

Питат ли ме де зората ме й огряла първи път, питат ли ме де й земята, що най-любя на светът.

 Нека носим йоще срама по челото, синила от бича, следи от теглото; нека спомен люти от дни на позор да висне кат облак в наший кръгозор;

Те бягаха бледни пред дивата сган. И Волов, юнакът, цял в кърви облян, извика: "О, боже! О, адска измама! подвигът пропадна и надежда няма!

Както вред борбата почена с молитви, с надежди и песни и свърши с погром. Батак се предаде, уви, пълзишком, Копривщица легна при първата буря,

Бунтът бе помазан. В горските усои паднаха убити всичките герои. Сам Хаджи Димитър между них оста, защото числото надви храбростта.

Мечтател безумен, образ невъзможен, на тъмна епоха син бодър, тревожен, Раковски, ти дремеш под бурена гъст, из който поглежда полусчупен кръст.

Попейте ми, красни македонски деви, попейте ми ваште невинни припеви, втъкнете си китки, пратете ми клик на вашия кръшен и звучен язик.

Сто и двайсет годин... Тъмнини дълбоки! Тамо вдън горите атонски високи, убежища скрити от лъжовний мир, место за молитва, за отдих и мир, де се чува само ревът беломорски