Търсене на материали

Стоиме на прага на двайсетий век. Светът ще го среща със пенести чаши и с песни, с надежди – че той ще е лек –    мислителят само се плаши.

"Преклонената главичка  остра сабя не сече" -  тази истина едничка  кой би смял да отрече?

Недейте прави толкоз гръм,     не ме корете строго, каквото имам, щото съм, на себе го дължа, ей богу.

Се тоз вик ме среща, изпраща по пътя, по кръчми, по хижи - ума ми размътя. Отбивам се в селското бедно жилище: картина плачевна душа ми покъртя!     "Елате ни вижте"

Поклон на теб, природо, създанье необятно на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно, на твойта вечна младост и вечна красота, на всичко, що е в тебе божествено и тайно,

По чуства сме братя ний с тебе и мисли еднакви ний таим, и вярвам, че в светът за нищо ний няма с теб да се разкаем.

Език свещен на моите деди  език на мъки, стонове вековни,  език на тая, дето ни роди  за радост не - за ядове отровни

  Не пей ми се. И защо ли да пея в тез години аз в каквито живея! Как ся пеят славни песни за стари, тамо, дето днешните са заспали?

Ние сплетохме здраво ръце,  с тебе се счепкахме здраво.  Кръв капе от мойто сърце,  грохнал си ти. Тогава? - 

Пролет моя, моя бяла пролет,  още неживяна, непразнувана,  само в зрачни сънища сънувана,  как минуваш ниско над тополите,  но не спираш тука своя полет.

Ето - аз дишам, работя, живея и стихове пиша (тъй както умея).

Словото на Христо Ботев е пронизано с дълбока трагична изповедност, а стихът ни отвежда към метафоричните пространства на едно вечно страдание, ненадмогнато от мита и народната песен, но поч?...