Един букет рози срещу двама въоръжени: „Геройството“, разказ от Божидар Пежев (лично творчество)
Зареждане на оценките…
Геройството
Голям град. Късна нощ. Светлините на уличните лампи разцепват мрака. Светят като светулки в тъмна, топла юлска вечер. Прашният асфалтов път е осеян с боклуци, слабо блещукащи от сноповете лъчи на лампите. Целият град е заспал дълбок сън. Гробна тишина. Само някъде там измежду всички лампи, по една широка улица се вижда бързаща човешка фигура. Като се вгледаш по отблизо, ясно забелязваш мъжки силует с раница на гърба. Тичайки, момъкът от време на време мушва измръзналите си ръце по джобовете. Носи черна качулка с яркозелена хоризонтална лента. На раменете си е сложил тънко памучно яке с червени ръкави. Обул е бели маратонки. От кръста на долу е сложил прилепнал по краката му панталон, черен на цвят.
Със всяка следваща крачка, момъкът ускорява темпото си на бягане. Диша запъхтяно. Не спира да си почине, а продължава бягането си. В мозъка му се преплитат какви ли не лоши мисли. Момъкът вижда кръстовище със светофар пред себе си. Започва да бяга с всичката си възможна сила. От другата страна на кръстовището се движи с бясна скорост сива кола. Стигналът до средата на кръстовището рязко сменя посоката си на движение. Бързащият момък не се оглежда докато пресича бягайки. Момчето е блъснато от колата и се озовава на капака на автомобила. Жената зад волана не обръща никакво внимание на младежа върху предното си стъкло и продължава да кара все така бясно. След минута младежът лежи в локва кръв на оголеният път. Каква злощастна съдба. А днес беше герой. Само той се осмели да направи немислимото и да се опълчи на бандитите. Утре, вместо вестниците да го представят на първата си страница като героя на месеца, той ще бъде представен като обикновен мъртвец. А всичко можеше да е различно. 15 часа по рано...
Обед. Средата на деня. По улиците се разхождат множество от хора. Едни отиват на работа, други се връщат от нея, трети просто са излезли да се поразходят из красивия през деня градски парк. Пренасяме се на една тясна улица, перпендикулярна на главния градски булевард. Тя е като всички други, но с една подробност. На нея се намира областната банка. Огромна сграда, оцветена със зелено-бяла боя. На стените си има множество огромни панелни прозорци. Погледната от земята към покрива, тя прилича на една висока стъклена кула, която би се срутила при най-малкото докосване.
Та в тая стъклена сграда, пред двете гишета за информация има малки опашки от чакащи хора. Една масичка в средата на огромното фоайе, заобиколена от малки табуретки. По стените са сложени копия, на известни картини от ренесансовия период. В дъното на стаята, зад гишетата се намира масивен квадратен метален сейф. Точно в средата му има малък екран като на банкомат, а отстрани на този екран - десет кръгли сиви копчета, надписани с цифрите от 0 до 9. Под тях стои голям червен бутон с надпис "Въведи". Сейфът е един от най-модерните за времето си, а седемцифреният му код за отключване го прави непробиваем за обикновен крадец. На една от табуретките се намира младо момче, издокарано с черен костюм и вратовръзка. В ръката си държи букет от бели и червени рози. Той чака вече два часа. И продължава да си стои на табуретката и да чака. Зад едното от гишетата, неговата приятелка, излязла от болницата след тежка операция на корема преди месец, обслужва клиентите на банката. Младежът е дошъл да я види, за да се запознае по-добре със здравето и. Накратко, момичето било постъпило в болницата със болки в стомаха. Родителите и помислили, че е бременна от нейния приятел и се скарали с него. След тази случка, двамата не се бяха виждали от месеци, а силното желание ги караше да се срещнат час по-скоро. Младежът е застанал точно срещу приятелката си. Тя обаче няма време да гледа, кой влиза и излиза и не знае, че има посетител, който няма да използва услугите и на банкер. Остана още един човек да бъде обслужен, за да се видят двамата. При колежката й опашката нарастваше все повече и повече. Нервният младеж не издържа. Изправи се, оправи си вратовръзката, взе букета в ръка и се запъти към гишето, където беше останал само един господин. Момъкът избута чакащия, и показа на приятелката си букета, докато тя се беше навела. При изправянето си, тя изобщо не го отрази, а се вгледа към изхода на банката. На него стояха двама мъже с черни дрехи и маски прикриващи лицата им с изключение на очите. Всички останали също се обърнаха към мъжете в черно.
Само младежът стоеше замръзнал пред мястото за информация, с вкаменен поглед в очите на банкерката. Двамата маскирани извикаха с пълно гърло:
- Това е обир! Всички на земята!
Младежът изобщо не чу думите им и остана така безмълвен. Един от клиентите го бутна на земята с думите "Тези са опасни, ако кротуваме, няма да пострадаме." Стилно облеченият младеж оставаше безучастен към появилия се проблем.
- Ти, да, ти! Какъв е кода за сейфа? - по-високият бандит се обърна към банкерката. - И не прави номера, за да няма пострадали.
Касиерката отиде до сейфа и започна да въвежда кода. Ниският бандит я настигна и опря пистолет в главата й:
- А сега започни отначало, бавно, като казваш на глас всяка една от цифрите.
Момичето нулира кода и изпълни заповедта. В другия край на стаята, момчето най-после се отърси от транса, в който беше попаднал. Разбирайки от близкостоящия до него мъж за нахлуването на бандитите, сърцето му ускори ритъм. Другият бандит следеше за спазването на реда. След като парите от сейфа бяха сложени в една раница, високият обирджия взе парите и остана вътре в банката да наблюдава да не би да бъде съобщено на полицията. Ниският излезе навън да подготви автомобила за отпътуване.
Най-странното в този обир беше спящият на стол до вратата охранител. Дали от старост или от претоварване старецът, изобщо не разбра за обира, продължаваше да се разхожда из полята на сънищата. Младежът с костюма не остана безучастен към бандита с раницата. Той изчака докато се обърне с гръб. Приближи се много бавно и безшумно. Когато беше стигнал само на метър от него, онзи високият се обърна и погледите им се пресякоха. Моментът бе настъпил. Младежът удари букета с розите в лицето на обирджията. Набоден от бодилчетата на цветята онзи падна на земята, с ръце сложени върху лицето и завика от болка. Момчето взе раницата и побягна на вън. Бандитът продължи да лежи на пода на банката и да вика за помощ. Другият, чул виковете на колегата си се запъти обратно в банката. Той се блъсна с бягащия младеж. Но сега нямаше време за отмъщение, та нали другарят му лежи на пода в банката. Момчето се измъкна без да пострада от близката си среща с двамата злодеи и беше вече със 100 000 лева по-богат. В банката нещата също се подобряваха. Касиерката беше натиснала бутона на алармата и полицията пристигаше. Късметът на хората обаче свърши до тук. Двамата бандити с голяма доза късмет успяха да се измъкнат от идващата полиция. Пренасяме се към бягащия с раницата младеж. Той търчи с всичка сила, но не знае на къде да поеме. Излязъл на главният булевард, той поема в посока към къщата на баба си. Само там може да намери спасение и да сподели всичко с нея. Но неговата баба не е обикновена стара жена, оплакваща се от ниската си пенсия и редките посещения на внуците си. Тя е от онези луди националисти, даващи мило и драго за родината си. Дали? Тя излъчва фалшив патриотизъм и гледа само своите интереси. Ненавижда всичко което не и се харесва, но стига толкова за нея. Внукът потропа на вратата й. Изкуфялата бабичка се показа с новата си придобивка. Тя държеше в ръцете си последен модел автоматичен пистолет "Шипка". На главата си сложила качулка, оцветена като националния български флаг. Вместо някаква стара тениска, около гърба и гърдите си имаше бронежилетка. При тоя вид на баба си, младежът леко стреснато с тясна усмивка я попита:
- Как си бабе?
Старицата отговори на въпроса с въпрос:
- Леле, бабии. От колко време те чакам да дойдеш. Къде се скита досега?
Баба му имаше два внука. По-малкият беше останал в България, а по-големият, заминал на гурбет в Турция. От деня на заминаването на големия си внук, нормалната дотогава старица полудя, но още изпитваше силна привързаност към двамата си внуци. Младежът хвана баба си за ръка и двамата влязоха в къщата. Разказа й за днешното си приключение. Баба му стоеше безмълвна и продължаваше здраво да държи оръжието си.
- Бабче, какво ще правим? - запита момчето. Старата жена помълча известно време пък отвърна:
- Браво! На баба героя! Как какво ще правим? Ти си герой! Вземаш парите и ги занасяш обратно в банката.
- А ако онези ме разпознаят, не мога да изляза с тези дрехи.
- Прав си! Сега ще ти намеря. При тия думи старата жена излезе от стаята. Момчето почака известно време на нокти, незнаещо какво ще стане до края на деня. След няколко минути баба му влезе в стаята носеща дрехи: памучно яке с червени ръкави и качулка, бели маратонки и черен панталон.
- Слушай сега внимателно. Преобличаш се и отиваш до банката да върнеш парите. След това се прибираш у вас и се покриваш за няколко дни докато всичко отшуми, Ясно?
- Да, да тръгвам ли?
- Не! Ще изчакаш падането на нощта, за да си по-трудно забележим.
Минаха се няколко часа. Нервният момък чакаше нощта. В един момент просто му светна. Банката приключва работа в 22:00 часа. Остават 30 минути докато затвори. Младият мъж се сбогува с баба си, взе раницата си и тръшна вратата след себе си. Нощта отдавана се бе настанила на все още незаспалия град. Никакво движение по улиците. Юношата бързаше. Банката бе далече, а времето изтичаше. Ако чака до следващия ден, него ще обвинят за кражбата. Изневиделица се появява кола. Спира до младежа. Стъклото се вдига и се показва една глава.
- Значи си ти! Ще ти отмъстим приятелче. Знаем къде живее гаджето ти. Казвайки тези думи, шофьорът затвори стъклото и отпраши с мръсна газ. Младежът чак сега осъзна какво се бе случило през деня. Докато той беше на сигурно при баба си, двамата бандити, незнайно как за него се бяха измъкнали от полицията и бяха проследили приятелката му до дома й.
Той заряза банката и затърча с всичката си останала сила към дома на любимата. На места намаляваше скоростта, за да си почива, доколкото това бе възможно. Забеляза кръстовището и светофара, зад който се намира къщата на приятелката му. Ускори още повече. И от тук натам знаете. Сега той лежи в локва от кръв, едната му ръка е почти откъсната, от дрехите му не е останало почти нищо, заради търкането им по асфалта. Само панталонът малко се е позапазил. От носа и устата му шурти кръв като от фонтан. Около и върху него има стотици зелени хартийки. Колата, която го блъсна, продължи своя път, без дори да спре. В нея бе приятелката на младежа. Тя също като него е бързала да го спаси от бандитите. Тя също като него е била предупредена. Сега тяхната връзка вече я няма. Момчето умря като герой, а момичето уби този герой. Двамата бандити се прибраха в къщата си и отвориха шампанското. Те успяха. Дъщеря им и онзи мерзавец, както бащата казваше на мъртвото вече момче, са разделени. Те изпълниха успешно мисията си. Познавайки се добре с бабата на младежа, тримата изработили този план и успели да ги разделят завинаги. Проклетата му баба изобщо не го харесваше. Тя смяташе, че внукът й я е изоставил заради момичето и силно желаеше смъртта му. Момичето не влезе в затвора заради убийството, момчето беше обвинено за грабежа на банката, старицата и двамата родители продължиха да живеят нормалния си живот, а целият този цирк с катастрофата беше определен като нещастен случай, без да има виновни.
Автор: Божидар Пежев, 16 години, град Панагюрище
Свързани материали
Сватба, вдигната върху пресен гроб: „Хоро“ от Антон Страшимиров, пълен текст на романа
Венчавка, изкарана набързо, докато из улиците сноват патрули, а хората пред черквата шепнат, че брата на невестата са го заклали като яре: така започва романът „Хоро“ на Антон Страшимиров, поместен тук в пълния си текст. Първите глави вървят по две успоредни линии. В черквата и после в големия дом на Карабельови тече сватбата на Мичето с разногледия Сотир Иванов, с кум полковника, с кмета и прокурора на трапезата и с наздравици, които заглушават всичко останало. Отвън, по стоборите и в сенниците на съседите, се движат други хора, а махленките броят на глас чуждото нещастие. Повествованието е водено с рязка, накъсана фраза и почти изцяло през чужди гласове: пияните обущари Капанови пред черквата, слугинята Марга, старата Карабелица в покоите си, приставът Миндиля, дядо Рад панагюрецът. Мисълта на всеки герой се прекъсва от следващия и от тези реплики постепенно се сглобява картината на град, в който страхът е станал всекидневие, а насилието носи чинове и ордени. Нататък текстът продължава с белите септемврийски нощи, с чакането по дворовете и с това, което следва за къщата на Карабельови и за самото Миче. Развитието и краят остават за четене в самия роман. Творбата е поместена изцяло, без съкращения, така както е нужна за четене по учебната програма, за проследяване на композицията и на смяната на гледните точки и за точно цитиране при анализ. Романът е подходящ за подготовка на съчинение и на отговор на литературен въпрос върху „Хоро“, за характеристика на Мичето, Сотир Иванов и полковника и за работа върху темата за насилието и обезценения човешки живот в българската проза между двете войни.
Разказ по въображение „Нощта в гората“ по втора част на „Една българка“ от Иван Вазов – чакането и завръщането
Разказ по въображение, воден в трето лице – похват, който при този вид работа се среща рядко. Така читателят вижда младежа отстрани и едновременно с това чува мислите му. Именно този избор отличава текста. Той позволява да бъдат предадени и действията, и вътрешните му преживявания, без да се напуска гледната точка на един герой. Материалът е разказ по въображение, стъпил върху втора част от „Една българка“ на Иван Вазов. Началото започва точно там, където творбата прекъсва – с отдалечаващата се фигура по пътеката. Веднага са предадени телесните усещания и първата храна след дълго гладуване. Оттам следва тишината на гората и връщането към другарите. Спомените са предадени пестеливо – какви са били и какво е станало с тях, – а накрая е добавена и мисълта за дома, останал далеч на север. Средището на първата половина е чакането. Проследено е как светлината си отива, как захладнява и как младежът се свива до дървото. Особено точна е подробността с оръжието. Обяснено е защо той не го изоставя, макар да е станало безполезно – то е последното, което му напомня кой е. Втората половина е за нощната среща. Тя е предадена постепенно – първо стъпки, после дишане, после пукот на клонка и накрая глас, който го назовава с една-единствена дума. Именно предаването на помощта е сдържано. Изброено е какво съдържа вързопът, без разточителни описания, а вниманието е насочено към ръцете, които го разгръщат. Особено силен е краткият разговор за детето. Жената отговаря с две изречения и веднага обръща разговора към онова, което предстои – похват, който казва повече от всяко описание на скръб. Финалната част е преобличането и сбогуването. Младежът коленичи и целува ръката ѝ, както е целувал ръката на своята майка. Именно последната ѝ реплика е най-силна. Тя отклонява благодарността от себе си и я насочва другаде – с две кратки изречения, които събират цялото послание на творбата. Завършекът е тръгването нагоре, а последните думи назовават три неща поред, всяко по-голямо от предходното – планината, животът и накрая свободата. Времето е минало и е спазено последователно през целия текст. Речта е предадена в пряка форма, а описанията се редуват с разговор, така че действието не спира. Преподавателят получава образец за разказ по въображение в трето лице – по-трудният случай, защото изисква преминаване между действие и вътрешен свят. Ученикът разполага с готов текст, показващ как се дописва липсващ откъс – годен за подготовка за писмена работа и за преговор преди изпитване.
„Дотогава, докато на земята ще съществува мрак и нищета“: „Клетниците“ от Виктор Юго. Текстът на романа за четене
Книга, която самият Виктор Юго определя като необходима дотогава, докато на земята съществуват мрак и нищета. Тук тя е дадена с текста си, разгърнат в части и глави със собствени заглавия, а изданието се открива с краткия авторов предговор от 1862 година, в който писателят формулира трите проблема на своя век. Първата част носи името „Фантин“ и започва с обстоен портрет на епископа на Дин, господин Мириел: неизвестното му минало, скромният му бит, срещата му с императора и начинът, по който разбира службата си. Оттам повествованието стига до вечерта, в която на вратата му потропва странник с жълт паспорт, представящ се като Жан Валжан, и до онова, което тази среща променя у двамата. Текстът върви на къси глави със заглавия, което го прави удобен за четене на части и за връщане към определен епизод. Диалозите са запазени изцяло, а българският превод е четивен и подходящ за самостоятелно четене. Романът поставя въпросите, заради които се чете и до днес: за вината и изкуплението, за милосърдието и закона, за бедността и човешкото достойнство, за това дали един човек може да започне живота си отначало. Отговорите обаче остават в самия текст. Изданието върши работа за читателски дневник, за подготовка за час по литература, за цитиране при характеристика на герой и за проследяване на сюжетните линии по глави. Може да се използва и за преговор преди изпитване, когато е нужно бързо да се намери конкретен епизод.
Хитрини, вълшебства и сирашки съдби: „Имало едно време“ от Ангел Каралийчев, приказки за четене
Сборникът събира едни от най-обичаните приказки на Ангел Каралийчев в оригиналния им вид, без съкращения и без преразказ. Началото е с „Братче и сестриче“: историята за Иванчо и Марийка, които се измъкват от бащината къща в нощта преди Гергьовден, за да не бъдат отведени на пазара, и за онова, което следва, когато жаждата надделява над предупреждението на по-голямата сестра. „Двамата старци и месечината“ пренася действието в дома на бедна старческа двойка, в чийто кош една нощ се хваща необикновено гостенче, а къщата после сама започва да се разтребва, докато двамата не решат да разберат кой шета в нея. „Златното момиче“ поставя редом сирачето и рожбата на мащехата, изпраща ги по един и същ път към колибата на бабичката и показва как двете момичета се връщат у дома с две различни сандъчета. „Хитрата лисица“ сменя тона: петелът тръгва на пазар, вълкът и мечката се присъединяват към компанията, а кумата лисица подхваща броилка, чийто край е ясен на всички освен на онези, които я слушат. По-нататък „Иванка и Марийка“ отвежда в гората, в дома на една рунтава мецана, където хурката с конопа се превръща в изпитание за момичето. Приказките са дадени с езика на Каралийчев: народните обръщения, умалителните имена, живият диалог и характерният ритъм на разказването, който прави текстовете удобни за четене на глас. Изданието е полезно за часовете по литература в началния етап, за домашно и извънкласно четене, за читателски дневник, за упражнения по преразказ и за характеристика на герой. Развръзките никъде не са издадени предварително, а остават в самите приказки.
Трансформиращ преразказ на V част на разказа „Една българка“ от името на баба Илийца: Майчината грижа, личната трагедия и неизпълненият докрай дълг към бунтовника
Пета част е предадена от името на баба Илийца и това променя целия ѝ тон. Разказът започва с излизането от скалистото гърло, където Искърът се разлива широко, и с ладията, която плува по течението между ниските полегати брегове. Следва срещата: пожеланото добър вечер, подаденият хляб и мисълта на героинята какво е преживял момъкът дотогава. Предаден е опитът да му бъде дадена друга дреха и откритието, че и с нея нищо не се променя. Оттам двамата тръгват заедно, момъкът върви и яде мълком, трепери от студ и кашля силно. Разказвачката предлага да носи пушката му, защото вижда, че той не може да продължи така. Диалогът за това къде ще се дене оттук нататък е предаден в непряка реч. Трансформацията е спазена докрай: третото лице е сменено с първо, а описанията са превърнати в лично възприятие и в мисли на героинята. Текстът е подходящ за образец при писане на трансформиращ преразказ от името на герой и за подготовка за класна работа. Запазени са и подробностите, по които се познава състоянието на момъка: треперенето, кашлицата, мълчаливото ядене. Именно те правят разказа на героинята достоверен и обясняват решенията ѝ.
Сбит преразказ на пета част от разказа „Една българка“ на Иван Вазов – втората среща с бунтовника
Сбит преразказ, който запазва целия ход на действието, а съкращава само разгърнатите описания. Така се вижда кое в една част е носещо и кое може да отпадне, без случката да пострада. Именно това е и основната му полза. При съкращаване учениците обикновено губят важни звена; тук е показано обратното – какво не бива да се пропуска. Материалът е сбит преразказ на пета част от разказа „Една българка“ на Иван Вазов – частта, в която се случва втората среща с бунтовника. Началото предава преминаването на реката с едно изречение и веднага въвежда двойната задача на героинята: болното дете на ръце и даденото обещание, което тя не забравя. Оттам следва самата среща, предадена без забавяне. Първо е подаден хлябът, после дрехата – и веднага след това е отбелязано откъде е взета тя и как героинята сама преценява постъпката си. Средището е описанието на младежа. То е сведено до пет белега – възраст, телосложение, умора, студ и рана – плюс кратък разказ откъде идва и накъде се опитва да стигне. Именно това пестене е добре овладяно. Пет думи вместо цял абзац, а представата остава пълна. Следва поемането на оръжието и предложеният подслон, а после и жестът на благодарност – целувката на напуканата ръка. Тук е запазена и тройната оценка, която младежът дава наум за жената. Особено точно е предаването на опасността. Изведено е защо героинята не може просто да го отведе у дома си и защо все пак не се отказва. Оттам е предадено настъпването на деня и промяната в решението – младежът остава скрит до вечерта. Именно върховият миг е предаден най-сдържано. Едно изречение за ледените ръчички, едно за отчаянието – без нито дума повече, каквото и изисква жанрът. Финалът запазва най-важното: че въпреки загубата тя не забравя обещанието си и изрича отново уговорката за вечерта. Завършекът е кратка обобщаваща оценка в едно изречение, с три определения за героинята – и с уточнението, че тя мисли за чуждия живот дори в мига на собствената си загуба. Времето е минало преизказно през целия текст, както изисква преразказът на чужд разказ. Речта на героите е предадена изцяло в непряка форма, без нито един цитат. Обемът е около две хиляди знака, разпределени в шест абзаца – всеки с по един завършен момент от действието. Преподавателят получава готов образец за сбит преразказ на част с бързо действие и с два успоредни сюжетни хода, развиващи се едновременно. Ученикът разполага с текст за минута преговор преди изпитване и с модел за съкращаване, приложим при всяка друга глава от творбата.